<Статията е написана за Капитал LIGHT и публикувана през февруари 2023.>
Вълненията са големи и има защо. България се подготвя за второ национално участие в най-значимото събитие в света, посветено на архитектурата и застроената среда, което се открива в края на май тази година. По-големият залог в случая е дългосрочното обвързване на българската държава и редовното ни присъствие на архитектурното биенале във Венеция.
Организирано от културната институция La Biennale Di Venezia (продуцент и на събития за изкуство, кино, музика, танц и театър), Биеналето с 40-годишна история и 17 издания в актива си е съумяло да изгради имидж на задължителен за участие форум, който служи като ориентир за настроенията и световните тенденции в полето на архитектурата. Темите на всяко издание са кулминация на високата чувствителност, адекватност и всеобхватност на труда на мултидисциплинарни екипи в глобален и локален контекст. Представените проекти са както отговор на заданието на куратора, така и отражение на настоящето, с елемент на догадка какво предстои.
Подробностите около 18-ото издание на архитектурното биенале във Венеция са ясни от края на май миналата година. Кураторската роля е поверена на 59-годишната Лесли Локо, която е от шотландско-ганайски произход. Наред с всички титли, награди (вкл. Орден на Британската империя за постижения в областта на архитектурата и образованието) и изяви като лектор, изключителната Локо е основателка на African Futures Institute (в Акра, Гана) и писателка на фантастика – бестселъри, превеждани на 18 езика.
Във времена на конфликт, несигурност и разместване на културните пластове, поставената от нея тема „Лаборатория на бъдещето“ провокира размисли в две посоки. Едната е изцяло обвързана с Африка като най-младия и динамично развиващ се континент в света и произтичащите от това бърза урбанизация и хаотичен растеж. Другата е посветена на самото Биенале като платформа за експерименти, споделяне на опит и визии, и разглеждане на архитектурата като фактор за обществено развитие. Лаборатория означава тестване, обмен, впрягане на различни знания и умения в търсене на успешни решения, които според Лесли Локо не са моментални, а изискват дългосрочна работа.
Несъмнен е престижът една държава да е част от тази свръхамбициозна и всепоглъщаща интелектуална архитектурна демонстрация, наречена Биенале. Участието е важно за имиджа и е политическо в добрия смисъл на думата, защото е заявка, че съответната страна е в състояние да представи своя концепция, да лансира имена и да стои адекватно в международен контекст. Ако държавата няма привилегията да е една от 29-те нации с постоянен павилион в парка „Джардини“, тя попада сред останалите 163 държави, членки на ООН, на които при желание срещу наем се предоставя пространство в коридорите на „Арсенале“ – другата най-посещавана локация от форума, или в самата Венеция.
Преди 15 години България за първи път участва с подбор от млади и обещаващи архитекти на 11-ото Биенале за архитектура във Венеция. Под надслов „Bulgaria: Inside the Young Architect“ кураторът арх. Георгий Станишев (брат на тогава действащия премиер Сергей Станишев – бел.ред.) представи работите на избрани млади архитекти. Локацията – остров Джудека, встрани от горещите точки „Джардини“ и „Арсенале“, все пак успя да привлече посетители и медиен интерес. За съжаление, българската държава така и не положи усилия да продължи започнатото. Хроничното отсъствие на България от архитектурното биенале (за сравнение, устойчиво и целенасочено през годините и без пропуск свои павилиони имат далеч по-малки европейски държави като Албания, Косово и Северна Македония) по някакъв начин е и тотален „пас“ спрямо процесите в световната архитектурна практика. Изолация, която е продукт най-вече на дългогодишна институционална ленивост.
Затова второто национално участие на България на архитектурното биенале е голяма новина. Наемането на централна локация във Венеция (Sala Tiziano) за период от три години е гаранция за включване в две архитектурни биеналета и едно за изкуство, и провеждането на два пълноценни конкурса (извън завършилия току-що).
Другото положително нещо, което отбелязаха и журито, и архитектите, участвали в проведения в края на декември конкурс за кураторски проект за националното участие на България в 18-ото Биенале за архитектура във Венеция, е забележителната мобилизация на гилдията. Трийсет и четирите предадени проекта (въпреки извънредно кратките срокове и и ограничения бюджет) са ясен знак за желанието на новото поколение архитекти да се включат и да поставят работата си в световен контекст.
Спечелилият интердисциплинарен екип (арх. Борис Тикварски, заедно с фотографа Александър Думарей, графичния дизайнер Костадин Кокаланов, арх. Мария Гяурова, арх. Божидара Вълкова-Горанова) има всички шансове да представи България по запомнящ се и смислен начин. Темата "Образованието като придвижване от тъмнина към светлина" всъщност отговаря на неписаното правило на Биеналето - колкото по-въздействаща и разбираема е концепцията, толкова по-запомняща се е изложбата.
Имахме удоволствието да разговаряме онлайн с арх. Борис Тикварски от POV architecs от дома му в Ротердам.
Вашето архитектурно студио е малко познато у нас. С какви проекти се занимавате?
Студио е силно казано, по-скоро сме колектив от хора със сходни интереси, като повечето сме състуденти от ВИАС (бел.ред., сега УАСГ). Завършихме през 2012 г. и по стечение на обстоятелствата се разпръснахме по света. Това не ни е основното занимание и за момента е по-скоро хоби. През годините всички сме работили за големи архитектурни офиси в Холандия, Италия и Франция. Свързва ни приятелството и участието в конкурси, като според заданието включваме и други съмишленици в проектите си. За първи път обединихме усилия през 2017 г. в конкурса за сградата на Топлоцентрала. Тогава ни се получиха добре нещата и станахме втори. Продължихме с големите конкурси в страната като този за хотела към Етнографския музей на открито "Етър" (бел.авт., второ място), за Карин дом (бел.авт., от споменатите проекти) и др., но досега никога не сме печелили. Идеята на всичките тези явявания и проекти е да предлагаме това, което ни вълнува, и да не се съобразяваме с добре познатото статукво. Имаме и малки реализации - като например интериор на офис. За първи път сега в конкурса за българския павилион станахме първи и имаме възможност да реализираме идеята си.
Как избрахте темата за обезлюдяването като фокус на вашия проект и как тя се вписва в общия надслов на Биеналето "Лаборатория на бъдещето"?
Темата наистина е трудна и особено връзката, която Лесли Локо прави с Африка. Наясно сме с миналото, когато през през 70-те и 80-те години на ХХ век български архитекти са работили в Африка. Въпреки тези процеси не смятаме, че темата за Африка е актуална в момента у нас и затова не търсихме директна връзка с нея. Нашият фокус представлява друг прочит. Ние не й се противопоставяме, а реагираме на случващото се в Африка, където има демографски ръст, с противоположен пример.
Макар по-голямата част от нашия екип да сме все повече странични наблюдатели в българския контекст, обезлюдяването като тенденция ни вълнува, защото всички сме, от една страна, участници, а от друга, потърпевши от нея. Решаващ за избора ни обаче се оказа фактът, че между двете български участия в Биеналето, през 2008 г. и сега, е имало две преброявания на населението. Това ни даде вид равносметка за големия демографски срив, докато България не е била представяна във Венеция. Впоследствие намерихме и най-правилния израз на идеята си чрез фотографиите на Александър Думарей, чиято работа аз следя от години.
Защо превръщате именно пустеещите училища от неговите снимки в символ на това обезлюдяване?
Фотографиите, които той е направил последните 6 години, много добре илюстрират наболелите у нас проблеми. Не сме нагласили темата да се напасне към снимките или обратното, напротив, нещата се случиха по естествен начин. Впечатляващо за нас е как Александър Думарей със снимките си и с малко информация показва мащаба на проблема. За мен това са много грабващи кадри. Преценихме, че именно те могат да възбудят любопитството на публиката и да я привлекат на място. Все пак не трябва да се забравя, че българското участие е извън централните локации на Биеналето и има нужда от сериозен стимул, за да бъде посетен павилиона ни.
На място ще бъде предоставена информация за всяко едно училище, като общо те са 207 и 190 от тях ще бъдат показани с външни кадри. Само от някои ще представим и интериора. Всичко, което ще бъде изложено, е с точно местонахождение, име на селото и дата на заснемането. Не трябва да се забравя, че това, което ще може да се види, е много малка част от случващото се в България. Само през 2008 г. в страната са затворили 400 училища.
Разкажете ни повече за сценографията на павилиона. Катерушките заемат доста централно място в нея и донякъде пробуждат носталгия по миналото. Това целенасочено ли е?
Катерушките, както и текстилът като начин за овладяване на пространството, са част от сценографията. Това са по-скоро елементи, които подпомагат нашия наратив. Ние прибягваме към завесите за представяне на съдържание, защото самото пространство има нехомогенни черти. Идеята е също да се пренесат различни обекти от самите места в павилиона. Носталгията към тях ще е само за българската публиката. Международната публика няма асоциации с тях. Идеята ни е те да са повод за интеракция на място. Иначе ракетата във външната част на павилиона (бел. авт., в центъра на мястото, предвидено за дискусии и лекции), е символ на бъдещето, което сякаш така и не идва в България. Искаме да погледнем обективно на проблема, без да влизаме в политическия дискурс. В нашия проект липсва носталгията и ние нямаме сантимент към миналото, единствено искаме да сме правдоподобни в представянето на темата.
В проекта пише: "Това е опит да поемем отговорност и да приемем тези сгради като стопани". Как може да стане това?
Всички сме ги ползвали, когато са били действащи. Има всеобща нагласа, че когато не употребяваш едно нещо, значи вече не отговаряш за него, но това не трябва е така. В момента се опитваме да работим по павилиона с идеята той да се превърне в платформа за дебат. Мащабът на проблема е толкова голям, че сме далеч от мисълта, че може да го решим с 6 месеца участие на Биеналето. Смятаме обаче, че това присъствие във Венеция може да е отправна точка за хора с различни гледни точки и професионални интереси да запознаят посетителите с темата и така павилионът да се превърне в работилница (бел. авт., в синхрон с идеята на Лесли Локо за лаборатория на бъдещето). Не искаме да показваме само изложба или статистика, а да предизвикаме дискусия.
Очакванията именно към тази съпътстваща програма са много големи, тъй като основната критика към вас на този етап е, че показвате един проблем без дълбочина.
В момента е трудно да се даде конкретиката за допълнителната програма. Понастоящем се свързваме с различни хора, които се занимават или изследват подобни процеси, и планираме провеждането на серия интервюта с тях. Допълнително се стремим да имаме лекционна програма на място с включването на различни специалисти. Наясно сме, че именно тази дълбочина, която търсим с паралелната програма, е липсващият слой в първоначалната ни идея. В целия проект отсъства човешкото участие и именно него искаме да вкараме чрез опита на хора от България, които се занимават с проблемите в образованието и демографското развитие.
Лично за вас какво означава това участие във Венеция?
Много приятно бяхме изненадани от победата; за първи път ни се случва. Радостта от нея отмина и сега сме по-скоро много натоварени и леко уплашени от огромната отговорност, която носим. Има много за наваксване и наистина е трудно да се организират нещата. Сблъсъкът с реалността е отрезвяващ. Работим така, че да успеем да представим идеите си и да има положителен отзвук на самото Биенале. Целта ни е да оставим следа.
Най-големият архитектурен форум в света отваря врати на 20 май и ще продължи до 26 ноември 2023 г. Билети и новини - на официалния сайт: https://www.labiennale.org/en/architecture/2023