Севда Семер в Hato Press
Севда Семер заминава за Лондон преди година. Без обвързващ план или конкретна идея какво ще й се случи. И преживяването се оказва странно и със заслужена емоционална стойност по онзи особен начин, в който интересните приключения се развиват. Преди това Севда е важна част от екипа на списание Програмата – като писател, фотограф и илюстратор. Многообразните й таланти намират проявления в точно оформени ревюта на книги (може да се доверите както на селекцията, така и на погледа й към тема и изказ), статии, в лични визуални дневници, които тя рисува към всеки ден от годината от 2015 г. насам, в картини, отзвук на нейната свободна ръка и интерпретация, две от тях показани в изложбата Арт старт: млади художници, които да следим през 2017 (Гьоте-институт и Галерия Credo Bonum, януари-февруари 2017г.) и фотография.
Освен силните ни симпатии към творческите способности и своеобразен талант на Севда, повод да се свържем с нея е зинът, който тя отпечата като резултат от тримесечна резиденция в HATO PRESS – най-голямото студио за ризография в Лондон. Рисунките са придружени и с нейните специални кратки текстове във волна форма размисли. И докато чакаме пристигането на нашия брой в София, ви предлагаме да се запознаете отблизо с някои от тях.
Проектът с Hato Press:
Ризографът, на който напечатах зинът, ми е любопитен отдавна – тази стара машина за евтин и красив печат ми изглеждаше дори леко екзотична, толкова странни изглеждат резултатите, ако се вгледаш отблизо. Исках да направя нещо с него, особено след като го пробвах по време на работилницата на Hip Hip Zine Fair през 2015. Започнах да се оглеждам в печатниците с ризограф в Лондон и така попаднах на Hato Press. Без да имам ясна идея им писах мейл с портфолио и обясних колко съм ентусиазирана да правя нещо на ризограф, а те изненадващо отговориха също толкова ентусиазирано. Видяхме се и ме поканиха да взема участие в тяхната програма за артисти, нещо като резиденция или стаж от около четири месеца под името Printernship – идеята е, че те учат как да печаташ и в последния месец завършваш с печат на свой собствен проект. Ужасно ми хареса и от обичайния стаж бързо започнах да любопитствам как се поправят машините или да печатам съвсем истински работи в студиото – от меню на виетнамски ресторант в краен квартал до информация за наградите Търнър или листовки за Tate Modern. Чак не ми се преминаваше към печат на моята работа.
Мотивацията:
Целият зин е вдъхновен от преживяването ми в Hato Press и като всяка работа с ръце е плод на дълга медитация. Hato Press е разположена в нещо като голям склад, в който слушахме Хосе Гонзалес или някакъв сериозен рок’н рол. Ужасно силно, разбира се, за да се заглушат машините, които печатаха, сгъваха, лепяха и шиеха наоколо. Цялото това нещо създава страхотно усещане за ритъм. Започнах да записвам нещата, които ми хрумват. Текстовете и картините не се допълват, просто за мен бяха различен вид мислене тогава, като два паралелно развиващи се разказа. Исках да има много пространство, визуално и цветово, затова реших да е черно-бял. В картините си винаги се опитвам да мисля в ритъм, затова реших да махна цвета от тях и да оставя само него видим.
Форматът дневник:
Вероятно малко наивно си мисля, че колкото и лични неща да пиша, в крайна сметка те никога не могат да са твърде лични. Преди време бях пратила страница от дневника си на едно канадско списание, Dear Journal, почти без редакции, и нямах никакво колебание, също като сега. Повече се притеснявам да показвам визуалните си творби. И го приемам за съвсем естествено. Особено, ако е извадено от контекста на целия ежедневен текст, който пиша, застава като някакво малко парче, което може да значи какво ли не. И там е свободата за мен: в добавения от читателя смисъл.
Изводи:
Харесва ми в края да се изненадвам, да си мисля, че правя едно, а после да си дам сметка, че всъщност да, през цялото време съм вървяла към нещо друго. Мислех си, че правя плакат като допълнение към книгата, като случайна мисъл, но чак като го сложих на стената и прочетох книгата за пръв път в готовия й вид, си дадох сметка, че плакатът е основата – останалото е като негово обяснение.
Главният урок беше времето. Имаше един момент, в който няколко часа ходих из града докато се стъмваше с моя приятелка, тъкмо пристигнала в Лондон, а аз в пълна агония – не мога да го завърша, не знам накъде да поема, кажи ми какво да направя… Ако не беше крайният срок, за да се събера и стегна, щях да продължа да го пиша завинаги. То как ли се завършва дневник.
Плановете:
В началото, докато още мислех над изданието, се забавлявах с идеята, че е като каталог за несъществуваща изложба, даже си говорихме с приятели да й направим откриване (без картините, само с „каталога“). Може би е логично да последва и изложба. Винаги ми е интересно да изследвам нещата до край и до всички посоки, така че може би сега чакам приятния момент на дистанцирането, за да мога да го видя малко острани.
Понастоящем:
Знам, че съм Лондон още малко. София ми липсва и за връщането там има конкретни планове, така че всичко е като във вакуум. Преди да замина казвах, че това ще е междинна година/gap year. Исках да направя нещо съвсем различно от всичко досега. Даже търсех да е нещо съвсем абсурдно, беше ми дошла тази идея. Това е историята как ме учеха да ставам миксолог в ресторант с две звезди Мишлен, преди всички да се събудим и да се сетим, че е смешно, имам точно нула опит зад бара. Така че продължих да пиша на свободна практика, и започнах да подреждам витрини и да правя калиграфия и рисунки за огромна верига книжарници тук. Странно е, зарежда ме с енергия и ми позволява по цял ден да мисля визуално, което ми помага да рисувам. Сега работя над един голям проект, още се чудя как да го покажа – визуален дневник за всеки ден от годината. Изисква се огромен инат, за да завършиш нещо такова, а ми е втори едногодишен проект, след като всеки ден през 2015 правих калиграфия в една поредица от дневници. На втори януари записах нещо отстрани на една много черна и странна рисунка – да не мисля за „красиво“ – и гледам да следвам документирането и дневниците по това правило.
Всички представени визуални материали са дело и собственост на Севда Семер. Може да я следите в Instagram. Свои фотографии подрежда онлайн тук.
